"КРАСИВО Е..." ОТ СВЕТОСЛАВ ИВАНОВ
      (кратка рецензия)

Още самото заглавие на новата книга на поета Светослав Иванов "КРАСИВО" Е..." декларира  среща с красивото. А подзаглавието - "Лирика" - насочва към специфичен жанр. Не "стихотворения", или просто "стихове", както  е прието. А "Лирика". И изкушеният от поезията читател, дори и ако не познава автора е заинтригуван. Заинтригуван, защото да се декларира, че нещо е КРАСИВО в днешната ни печална действителност е най-малкото странно, ако не и провокативно. Или може би наивно? Наистина въпросът е интересен - има ли красота днес и ако да - къде е открита от поета? И ако е така - убедително ли е доказано това твърдение, изведено в заглавието? Нека да видим.
 За да се ориентираме, бихме могли да се вгледаме в съдържанието. Първото, което наистина  стъписва, е невероятният брой на стихотворенията - сто и шестнадесет! Негласно е прието, че в една стихосбирка стихотворенията не би трябвало да са повече от 30-40 - но 116?! Дали, пита се любознателният читател, не дай Боже, да става дума за графоманщина?!... Но читателят е добронамерен - всички читатели на нова българска поезия са такива - и той продължава започва да чете...
 Още с първото стихотворение "Ще бъдеш хубава и млада", авторът е потопен в свят, така познат, така близък, но и така забравен - светът на красотата, на нежността, на пиетета към  "любимата". Но и на една наситена, "цветна" образност, картина, изрисувана сякаш от стар ренесансов майстор:

 "Ще бъдеш хубава. И млада.
 Облечена в червена рокля.
 Ще сипе охра, старо злато
 над тебе есента, така красива."

 Читателят някак внезапно разбира, че е въведен в един наистина красив свят, светът на истинската поезия.  Нека не звучи клиширано - защото "истинската поезия" не може да бъде дефинирана, тя може да бъде почувствана. Зад това понякога претенциозно понятие, се крие един строго персонален, уникален поглед към света, неочаквани метафори, издигане на естетическо ниво на чисто "делнични" понятия, сблъсък на разнопосочни идеи и тяхното "опитомяване", непримиримост, но и ранимост, вяра и безверие, но и преодоляването на безверието. Всичко това читателят може да открие във всяко следващо стихотворение и той го прави, все по-настървено, пристрастявайки се подобно на наркоман в невъзможността си да спре... Но нека оставим читателя да чете, а ние, доколкото е възможно, да се вгледаме в тази лирическа книга, както се казва, "по същество" и в дълбочина.
  
 Много са темите и образите в тази стихосбирка, но четири са основните: боготворенето на любимата; непоносимостта към дребнавото  ежедневие; вярата в Бога и преклонението пред божественият кръговрат; смъртта като изкупление.
 Веднага трябва да се каже, че всички тези теми трудно могат да бъдат разграничени и да бъдат забелязани "разположени" в отделни стихотворения. С някои изключения, те са сложно преплетени и СЪ-съществуват паралелно, често на пръв поглед противоречащи си. Но именно тук, в тази сложна полифонична структура, откриваме специфичния свят на лирическия герой  на Светослав Иванов - една ранима, мислеща, често разколебана, но в крайна сметка хармонична личност. Какъв е този лирически герой? Той е многолик: той е горд ницшеанец, който "мрази от любов",  той е предизвикателен, понякога е груб, но същевременно е съчувстващ (без да е сълзлив); смирен и примирен (но непримирим към овчедушието); всекидневен в борбата си "за хляба", той е несретник, жадуващ за "топла супа"; наред с това е свръх сензитивен към красотата на природата художник; той е рицар, изпълнен с преклонение към "ТЯ", любимата.  С други думи – лирическият герой е онова, което просто би могло да бъде наречено "наш съвременник". Но не кой да е съвременник - а представител на онази все по-рядка, но упорито съществуваща категория хора, наречена "интелектуалец".
 Така е - при всичкия "лиризъм" на стихотворенията на С.Иванов, те са най-вече интелектуални. Не се притесняват да задават остри въпроси, и, когато е необходимо, да издават присъди. В новото време на прагматичния релативизъм и направо казано конформизъм, на равнопоставеността на много "истини", сякаш се изгуби отделното мнение, в обществото беше възприета една криво разбрана толерантност към всички мнения. И тъй като тази толерантност беше доведена до крайност, стана някак си неприлично собственото мнение да бъде изказвано категорично и на глас. Едно от  големите достойнства на тази лирична книга е  именно критичността, "казването на глас" на своето собствено мнение. Честно, без страх от упрек, смело.
 Няколко думи за стила на автора. Той отново е двойнствен. На пръв поглед той е разказен. Разказва се някаква история, рисува се някаква картина. Но това не е просто разказ в кръчмата или на маса; това е един много сгъстен, метафоричен, безкрайно лирически отворен изказ, със своя, във формално отношение ритмика и, в смислово, с дълбоко философско послание  . В някаква степен, стихотворенията на С.Иванов са разкази с неочакван край, в случая "стихотворения с неочакван край". Но този край, макар и категоричен, е по някакъв странен начин отворен, той може да бъде донаписан и продължен. От читателя. Ето няколко примера:

 "Толкова е ниско небето,
 че по ръбатите, сиви панели
 се раздират крилата на враните." (Дъжд", стр.20)

 "Да ни подгонят със сопи разни диви селяци.
 Все едно! - ще ни хванат...тогава на кладата
 Ще се смеем и вием, и ще им изплезим насреща езици.
 Доволните селяни ще запалят със факли огньовете.
 Когато пищиме от болка, аз ще хвана ръката ти." ("Здравей, стара приятелко!", стр.30)

 "Есен е...Увиснали дюлите
 са събрали за спомен златото на слънцето.
 Дреме селцето...
 Един подир друг ще си идат и старците.
 А аз ще продам на дядо ми къщата." ("Есен е...", стр. 37)
 
 Повърхностен  прочит на стихотворенията в тази стихосбирка може да остави усещането, че по стил и форма те са доста еднакви, едва ли не е еднообразни. Но ако четем внимателно, ще забележим, че, макар и да кореспондират тематично и стилово,  всички са със свой собствен облик, те са различни и по форма и по съдържание и по идеен заряд. Общото са  стилът и вкусът на автора, стил, както изглежда, изграждан и развиван целенасочено и упорито. Често се казва, че стилът издава човека. При Светослав Иванов това е по-вярно от всякога и е едно от големите достойнство на тази лирическа книга. Защото именно липсата на стил и подражателство е може би най-голямата слабост на съвременната българска поезия.
  Винаги съм се плашел от преки аналогии и от исторически съпоставки. Още повече, когато става въпрос за тънка материя, каквато е литературата. Но тук няма да се боя да кажа, че по интензивност на драматизма творчеството на С.Иванов се родее с Яворов, а по “вещност” и “интериор” може да бъде сравнен с Ат.Далчев. Най-силно обаче е сходството  с поетите от "Поколението на 40-те години", най-вече С Ал.Вутимски. Но всичко това в "Красиво е..." е "преведено" на съвременен език - както като тематика, така и като проблематика.
 И все пак - кое е красивото?
 След като прочетете тази книга, ще разберете. Ще разберете, че то е навсякъде - редом с грозното, с калта, със студа и безпризорността. То е в очите на Любимата и в благостта на всеопрощаващия Бог.
  Може да се говори още много за поезията на С.Иванов и неговата уникална лирическа книга "Красиво е..."
И все пак, по-добре е тук да спрем. И да вземем книгата в ръцете си.