Синдромът "НЕЗНАМ"
Винаги ми е било много смешно, когато, четейки по форумите, срещам глагола "незнам"... виждам го и си мисля - " Да, ти определено не знаеш...". Частицата за отрицание "НЕ" се пише винаги отделно, когато е в съчетание с глагол (пример: "Не пея", "Не пиша" и прочее), и слято, когато си има работа с някое причастие или прилагателно.
В този случай обаче аз винаги съм влагала един малко по-друг смисъл... С всеки изминал ден се убеждавам все повече, че хората НЕ знаят, защото НЕ искат да знаят. Въобще много по-лесно e да караш на автопилот - вперил очи в нищото, да говориш за нищо, с надеждата нищо да не те смущава - леко и безпроблемно да преминеш през собствения си живот. Без да усетиш нещо кой-знае-колко необичайно или неестествено - като ново някое правило, например.
В природата ни на балканци доста сериозно се е закотвило желанието да минаваме "между капките" - защо са ни закони, като ние, така или иначе, все ще ги нарушим, ще си действаме по собствено усмотрение. Без значение - вярно ли е или не, редно ли е или не... Изобщо, асоциираме правилата все с някакви ограничения, които потискат богатата ни душевност на кръшкачи. Тя и мантинелата е сериозно ограничение, но без нея нещата щяха да са трагични.
От друга страна сме и такива традиционалисти, че е почти невъзможно да ни се наложи някоя нова идея - като това да ядем кисели краставички със сладка сметана. Още преди да сме опитали, в главата ни изниква един стереотип - не, краставичките са за ракийката, сметаната - за тортата, тоест, тази комбинация е невъзможна. Не твърдя, че е вкусно, мисълта ми е, че точно както не приемаме това, не бихме се съгласили с нещо далеч по-полезно и дори нужно - като някое правилно, например. Не, на нас ни е по-добре да си останем незнаещи, със затворени очи. И ние не можем да обясним защо, но така е то - така е тръгнало, така трябва да продължи. Пък дали е правилно - карай да върви!
© Яна Господинова All rights reserved.