На дънера стои умислен. С Нощта смутено се загърнал. Играта на светулки влюбени в очите му Дъжда пренася. Гората тихичко запява. Със нея вятъра флиртува За миг…- разрошва и косите Преди да отлети - целува я. Въздишка тежка – устремена! Звезди се сипят по тревата. На дънера Сърце самотно не знае,че… ...Нощта е Влюбена!
Тъгата породена от Липсата /може би на любим човек/ е сама по себе си Магия... и... нима Вълшебникът би могъл да прогони собственото си Вълшебство?... А, нима би поискал това? Не вярвам....