* * *
В тишината нейде детенце проплаква,
но не дете това е, а моята душа…
Плаче и се къса на хиляди парченца…
Наранена до забрава от тази тишина…
От нея нищо вече не остана,
не може да се моли и гори…
Остана сама и измамена,
като в твоите мисли…
Ти пожела да те намразя,
да те кълна…
На колене ти падах и се молих
да изкупя някак своята вина…
Ти мълчеше, нищо не ми каза…
Гръб обърна ми и заби в сърцето
отровна стрела…
Отровата се пръска сега из моята душа…
Сега тежи ми, душата се къса,
устните шепнат горещи слова…
Но явно вече е късно,
думата тежи в ума ти, като гореща сълза…
Посветено на едно момче...
© Росица Иванова All rights reserved.
Благодаря 
