***
Пътувахме със теб в една кола.
И двамата - поети
/уж много вещи/.
Не знам от колко време се препирахме
кой е по-, по-, най-.
Препречи пътя изведнъж
детски силует.
Спирачки.
Но на асфалта падна то.
Изтръпнали,
отворихме стъклото.
Повдигна се детето. Цяло.
Коляното му само в кръв.
Момчето закуцука
и седна
на тротоара.
Успокоихме се.
Газта - до дупка.
И пак възвишено заспорихме.
Детето
веднага
изчезна
от мислите ни
/та ние
и дума не проронихме за него/.
… Събудих се!
© Дачо All rights reserved.
