Безнадеждно.

Погубващо.

Така всичко е лишено от смисъл.

Боря се със себе си, но не мога да победя.

Искам от света да се изкореня.

И следата от теб да залича.

Не искам да тъжа.

Уморих се да мълча.

Дълго стисках ръцете си в юмрук и търпях,

а всъщност истината никога не премълчах.

И съм наясно, че знаете я вий -

уж не ме разбирате, но също знайте колко ме боли.

Оставена сега самичка на студа,

търся аз лъчите светлина да ме проводят

към една отворена за мен врата.

Но на прага да ме не чакаш ти,

а някой, който ще ме оцени.

Дано да не боли.

Дано не ме рани.

След теб още кърви.

Мислех си, че съм сама, ала, уви.

Чувам много гласове.

Синьото небе отрича невинността ни.

Потъваме в зелените ливади.

Дъх на мента. Едно, две, три -

обичам те, помни.

Любов, прости.

На мен, на нарциса и на себе си прости.

Историята не ще те спаси -

нали в миналото не живееш ти.

В ръцете покълнах и разцъфтях.

Обичаше ме дори такава, каквато не бях.

От любовта ни залинях и ето резултата -

сега съм призракът, от който те е страх.

Дори сълзата ми да падне в окото ти и да се разлее,

знам, че нашите океани нивга ведно няма да се слеят...