27 Март
Много често тихо разговаря
по улиците, докато върви...
В душата си понесъл е товара,
който трябва сам да издържи.
Словата от различни житиета,
като на лента в мозъка вървят.
Смесица от проза и куплети
от минали спектакли му звънят.
Яви ли се пред публика, забравя
болежките житейски и проблемите,
които във гримьорните оставя,
за да запази светостта на сцената.
И знае, че във залата, стаена,
щастлива, че изцяло се раздава,
усмихната го гледа Мелпомена.
Публиката на крака му става...
Прожекторите са му ореола.
Самият той е вече божество.
За неговото бъдеще се моля:
все тъй благословен да е! Дано!
© Валентин Йорданов All rights reserved.
