В сърцето си, в ума си нося

две хубави дечица русокоси.

Те са моя радост, но и моя болка,

защото станаха като бездомните Гаврошковци.

Дори и майка нямат вече

да ги прегърне, да ги утеши.

Тя тръгна уж пари да им печели,

а нямат те дори за хляб един.

Със скъсани обувки, с овехтели дрешки,

те ходят на училище в снега.

Дали са живи или здрави,

дори това не знае тя сега.

Срамът и болката от нейния провал

я спират да им позвъни.

Защо?  Не иска да ги лъже,

че има работа и че пести.

Дали ще ù простят?  Едва ли.

Как се прощава това?

Виновна е, че ги остави,

и винаги ще страда от това.