40
Преди много, много лета,
(всъщност
преди четиридесет години)
си намерих далечна планета.
Най-далечната си избрах,
до която можех да стигна.
И любопитна, невидима,
от Онази планета избрана,
наблюдавах Земята
и чувах...
камбани.
Толкова много камбани -
барабани в човешкия хор,
в светлина и любов, и страх,
и дрънчене, и тимпани и смях,
и жонглиране и лъжи, и прах...
а сред тях -
моята музика, акапела...
тихо тактуване... соло...
Чувах я в себе си само
и съвсем нямаше никакво значение
нито най-горе, нито най-долу.
Бях на другата планета...
Онази.
И незабелязано
от моя кивот отпивах -
жадно, ненаситно и тайно,
кръстосаните цветове на живота,
като ангели, когато гледат
не разсеяно и не безпристрастно,
скрити в своята несподеленост.
Преди четиридесет лета
нямах небе,
защото нямаше граници,
нито мълнии,
нито лазур и море,
нито бели ята.
Бе само игра -
загубвах се и се намирах,
и пак... и всеки път...
и винаги беше безкрайност,
защото съществуваше
единствено само мой свят,
и беше само моята жажда,
по-силна от цялата същност.
Аз бях моята крайност
в тектоничната си природа.
Значенията ми посивяваха
и преливаха в неизменното бяло.
Единствено беше най-важна
моята абсолютна цялост.
И свободата,
стаена в затвора ми, само мой,
където
изконно-сакрална се пресъздавах,
като в майчината утроба,
и както живите през вековете.
Преди четиридесет години
на Онази далечна планета
бях харизмата
и светлината,
и на Всемира всичкото топло.
И не съществуваше преизподнята.
Бях точно толкова цяла,
колкото „АЗ”.
Ни повече, нито по-малко.
И кой да ти чуе тогава
онова почукване по вратата ми -
на вековете гневният екот:
Ни по-малко,
ни повече!!!
и оо... а ооо...
... и оо... е еее...
...
Сега...
си имам небе.
И съм „просто човек”.
© Елена Гоцева All rights reserved.
