* * *

Продължава да боли,

Нещо липсва ми и нещо в мене се гнети.

Не е себедоказване - доказах... а не спират

Чувствата покоя да раздират.

Мисълта ми води ме в една посока

И зейва в мене празнина дълбока.

Дали сърцето ми не ще се примири

Да наранява, после мен да ме боли?...

Коя е справедливостта тогава?

Защо ли винаги жертва остава?

Защо когато има двама запленени,

Остават винаги и наранени?

Дали емоциите биха изморили,

Това, да търсиш се в ежедневието сиво?

Дали когато отговорът срещнеш,

Готов си и последствията да посрещнеш?

Ще мине време, може би години -

Дали ще бъдем ний за нас незаменими?

Дали тогава бихме осъзнали,

Че може би били сме прави?...

Дали било е грешка непростима

Или емоцията би била незаменима?

Дали в нас ще скрито е сърце,

Което пустo е и липсата расте?...

Болката ли прави го щастливо,

Времето ли чувствата не би убило?

Това ще разбереме ние двама,

      Когато скрием тази празнина голяма...