Тази нощ ще е студена. Легнах си с чорапите. Засилих парното. Пуснах и пердетата. И въпреки умората, пак не мога да заспя. Мислите ме отнасят назад, към старото гнездо. Все към онази гара, където ми махна за "сбогом". Дали е възможно, да се живее със спомени? Без настояще, без идея за бъдеще. Нима часовникът ми спря още тогава, там, на онази гара!.....
Навън е студено и тихо. Съседа пак се кара. Прането на балкона е твърдо до лепкавост. Някъде далече извива глас самотно куче. Опитвам да спя, вече е три... Ставам и отварям пердетата. Пълната луна ми се усмихна! (толкова ми липсва усмивка). Часовникът е спрял, само движи стрелките си. А на гарите, часовниците не спират, .....никога.....
Там не спират, може би, защото са свидетели на толкова радост и мъка, на толкова срещи и раздяли, по чието време поне един от двама е искал времето да спре. Знаете ли, аз съм служил в Казанлък и съм наблюдавал, че гарата бе любимо място за рисуване на учениците от художественото училище през всички годишни сезони и часове през деня. Навярно защото подсъзнателно са усещали истината от последните редове на това произведение!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
Браво!*