Ад
А Д
____________________________
В неговия Ад
няма място за Ангели.
Нито за разказвачи на приказки.
На отколешен камък приседнал и
мъдро опрян на кривака си...
Той задрямал е под завивка от бродирана паяжина.
Само дето по Пътя тържествен към Пъкъла
май че в тревата си е загубил крилете. Ръждясали!
И приказките. И чудесата. И - не дай, Боже! - акъла.
Оставил е трите орисници пред портите адови.
Да му шият копривена риза от думи красиви.
И сънува как скрити в тревата намират крилата му.
И пак сънува, че мятат отгоре им горещата риза.
Ала вече е късно за полет към дъгата нагоре.
И как се лети със гранитен камък на шия?
Остава му само да се гмурне дълбоко при рибите.
Та скалата да скрие в недрата на бисерна мида.
Опита. Не стана. Защото, оказа се - трябва да диша.
И ето я драмата. Не знам дали я усещате...
Че - разбра се - поетът трябва просто да пише.
За Рая. За Ада. Или само на Карлсон за перката.
Може и за Иван - най-малкия брат на Лукавия.
Или пък за първи петли...
Само не и за дните ни бедни.
Трънясали.
Почти ялови.
За децата ни сричащи. За джобовете празни...
И за майките със сухи очи.
2010 г.
Виктор БОРДЖИЕВ
© Виктор Борджиев All rights reserved.
