Ах...
Поиска ме. И няма спор -
на длан ме имаш. То е ясно.
А аз приличам на сапьор,
привикнал с близката опасност.
Говорим си за Боало,
за Данте и за Беатриче,
а дваж по-лесно би било
да кажа трепетно: Обичам те...
Да бях прошепнал, ама не.
И млъквам. Пън и маргаритка.
След миг, привела рамене
към мен с усмивката си плитка...
и с поглед ме придърпваш ти,
додето, щур и недоносен,
светът току се завърти
на нашите тела по осите...
... доде превърнем с допир плах
във грахово зрънце вината,
а всяко неприлично ''ах''
в зори полепне по стъклата...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
