назъбени стръкове росна трева

се прокрадват през рохката почва –

само нагоре, направо, където

свободата бродира черни райета

на бели чаршафи, и някак проклето

слънцето дращи небето, шумящо...

просто още един

евфемизъм изящен

на жалкото време, с изпръхнали хора,

лежащи на морското дъно... отгоре

ги гледа тълпа безработни зяпачи –

гледат и нагло се тъпчат на мръсната палуба;

на практика аз съм теория,

парченца динамика в статиката.

гората от остри ножове минава през моята кожа –

нахлувайки в НЕЯ панически...