назъбени стръкове росна трева
се прокрадват през рохката почва –
само нагоре, направо, където
свободата бродира черни райета
на бели чаршафи, и някак проклето
слънцето дращи небето, шумящо...
просто още един
евфемизъм изящен
на жалкото време, с изпръхнали хора,
лежащи на морското дъно... отгоре
ги гледа тълпа безработни зяпачи –
гледат и нагло се тъпчат на мръсната палуба;
на практика аз съм теория,
парченца динамика в статиката.
гората от остри ножове минава през моята кожа –
нахлувайки в НЕЯ панически...
© Константин Дренски Все права защищены