Анатема
Всеки един възел
е съвкупнoст от пътища,
някога прави –
ширнати, пъплещи
по широкия свят,
в необятните сънища.
Защото всеки живот
е безизразно тържище –
на нелеките избори,
на прикритите символи.
И зад всеки един ъгъл
дебне някакво минало;
като капка в битието, което е яма
от бели чудовища и черни пространства –
наместо души: зад тях се скатават
монолитни очите
на всесилния дявол.
А той заклинания реди и преплита,
все нови изчадия добавя
към своята свита;
сега тя долита
от дълбините на мрака,
той не спи (замълчи!):
– Върви и не чакай!
Да се стъмни отново,
да изригне легионът,
да се сключат на възел
нашите спомени...
© Константин Дренски All rights reserved.
