Апокалипсис
Един замръзнал спомен за поема,
студени думи, черни като смърт,
Човек! Привикнал все да го превземат,
попаднал във безкраен водовърт.
Заровени мечти, покрити с мантии,
над тях звънчене - хлъзгавият плуг -
прибиращо звездите като в чанта,
небето беше черно като скръб.
Чаршафи - вместо нивите със зърно,
сирени - вместо сам човешки звук,
каруци - потрошени и обърнати,
разхвърляни по глинения път.
Спирка! Без деца и автобуси,
хора, но нито едно дете,
картина на печал и на покруса,
на старците, безжизнените те.
Гарвани! Със клюнове кат' зъби,
там пускаха отрова като дъжд,
грозното им грачене прокуждаше
всяка тук жена и всеки мъж.
И гърчеха се дните от мазоли,
месеците плашеха със вик,
хиляди години даже колене,
няма да засенчат този цирк.
Хората приличаха на клоуни,
оставени сред тихия паваж.
Животът е дърво, но ние сме клоните -
без хора всичко би било мираж...
© Димитър Димчев All rights reserved.
