Родила съм се под кубето на небето,

когато под сърпа се гърчело полето.

Не в постеля бяла мама ме родила,

в ложе  от пшеница буйно изкласила.

Захвърлили ръкойки, паламарки,

бабували ù морните жътварки.

Там, в  изворчето бистро ме измили,

в кърпите си бели нежно ме повили.

После, против уроките зли,  неверни,

лош късмет, или магии грозни,черни,

мама китчица от билки полски  свила -

цвят от ален мак и незабравка мила,

стръкче росен здравец – да съм здрава,

млада клонка дъбова – да съм корава.

Кръстила ме в купела на маранята,

а край двете ни се стелели житата

като крила на ангели ранени,

над мен, новородената, прострени.

Не в купел свят - до купени от плява

с име българско ме майка ми кръщава.

Без кръстници и без вода светена,

тя кръстила ме с име кратко – ГЕНА.

От морното ù чело капчици солени

като елей се стичали над мене.

Подала ми с любов гръдта си млечна

и ме орисала така: ”Бъди човечна!

Бъди ми ти като земята родна –

открита, щедра, топла, благородна!”

Поклон дълбок пред тебе, майко свята!

Живота подари ми  сред житата,

но от  живота скъп е по-безценно

чувството, от теб благословено –

да зреят в мене като във полето

стиховете ми,  родени във сърцето.

А с тях и със  усмивката си  щедра

душите с обич да засищам щедро.