Нов ден, а същите тревоги,
останали от вчерашния сън.
Сърцето и умът ми спорят
обичана ли съм или не съм.

Умората следи ме като сянка,
в дилема се броят минути.
Дали е сън или реалност
това, което в мен събуди?

Безкрайни мислите се нижат
една след друга, полудявам!
Отиваш ли си или идваш,
защо се боря пак забравям.

Аз жертва ли съм или ти си,
безброй въпроси,странни чувства.
"Не тръгвай!", "Чакай ме!", "Върни се!"
По склона стръмен с мен се спускай...

Но не, не искам да те карам,
в сърцето трябва да решиш.
Аз знам, страданието не се забравя,
страхът отново да сгрешиш.

Мен времето ме кара да мечтая
за бъдещи неща, за теб.
Но вяра малко ми остава,
като на всеки друг човек.

Сега пред теб съм, погледни ме!
Кажи ми...трябва ли да спра?
И КАК да спра да те обичам,
щом чувствам истинско сме ти и аз.

Ще съжалявам милиони пъти.
Ще ти изплача от сърце море
за миналите пагубни заблуди,
да бяха истини поне!

Да знаех за какво да моля...
доверието ти - далече.
Не мога повече да споря,
повярвай, не издържам вече!!!

Ти казваш, хората не се променят,
но виж ме - аз се промених!
каквото правя - е за тебе,
какво да правя, ти реши!

Ако ми кажеш, още днес изчезвам,
във сенки минали ще се стопя,
но ако имаш мъничко надежда,
ще сторя всичко на света!

Едничък шанс ни дай отново,
за вчера, днес и за преди.
Аз, знай, жадувам те до болка.
в сърцето си ми, разбери!

И затова сега те питам,
обичана ли съм или не съм.
Недей си тръгва, пак опитай!
Ела при мен, не стой навън...