* * *
Хората, ах тези същества!
Възвишени уж, а току-тъй и най-наивни.
Може би и най-разумни...
Понякога?!
Едно нещо трябва да кажа.
Ето, казвам, чуйте:
Бе пролетен ден, точно
онова време, когато на люлякa
пъпките, пукайки се,
ухае приятно.
Вдишвам този аромат,
усещам магията му
в моето небценце.
Защото крехък съм
и чувствителен, с една дума -
дете. Невинно, както всяко
детенце на света.
Хората, онези, които
са в категорията на "недеца",
или по-точно, които не са вече невинни,
седят наоколо ми. Те мислят:
"Колко е хубаво, че това дете
чете!
Седнал на тази пейка
и чете.
Прекрасно!"
- Да - ще отговоря - но
се поспрете!
За Бога, хора, чуйте - ще изкрещя, защото иначе не чуват -
аз не четях.
Аз, като вас, в този миг просто не съществувам, знайте!
Аз, в този миг - смеейки се през сълзи (от радост), пак
крещейки (обаче с гладък глас) за да разберат, ще им кажа -
Аз, в този миг (от вечността)
не само чета, а живея..."
Съвсем без да преувеличавам ще го кажа...
© Сияние All rights reserved.
:–) 