Хората, ах тези същества!
     Възвишени уж, а току-тъй и най-наивни.
     Може би и най-разумни...  
     Понякога?!
     
     Едно нещо трябва да кажа.
     Ето, казвам, чуйте:
     Бе пролетен ден, точно
     онова време, когато на люлякa 
     пъпките, пукайки се,
     ухае приятно.
     Вдишвам този аромат,
      усещам магията му 
      в моето небценце. 
      Защото крехък съм 
      и чувствителен, с една дума - 
      дете. Невинно, както всяко
      детенце на света.
       Хората, онези, които 
       са в категорията на "недеца", 
      или по-точно, които не са вече невинни,
      седят наоколо ми. Те мислят:
      "Колко е хубаво, че това дете
        чете!
        Седнал на тази пейка 
        и чете.
         Прекрасно!"
         - Да - ще отговоря - но 
           се поспрете! 
          За Бога, хора, чуйте - ще изкрещя, защото иначе не чуват -
          аз не четях.
          Аз, като вас, в този миг просто не съществувам, знайте!
          Аз, в този миг - смеейки се през сълзи (от радост), пак
          крещейки (обаче с гладък глас) за да разберат, ще им кажа -
          Аз, в този миг (от вечността) 
          не само чета, а живея..."
          
          Съвсем без да преувеличавам ще го кажа...