Баби на море
БАБИ НА МОРЕ
Прародителите ми отдавна са в по-добрия свят. Посветила съм стихотворението на средностатистическите баба и дядо в страната ни. Жална им майка...
Отвред е блеснало морето,
окъпано в лазур и синьо.
И идват бабите ни, ето –
не баби, а досущ богини.
Но спирам в миг с това си чувство.
Налегна ме вина и жал.
Да мисля в рими е изкуство.
Да чувствам в рими, си е хал.
Та, думата ми бе за баба.
Тя няма зъби, очила...
Не вижда левчето за хляба,
тъмнее празната торба...
Той, дядото, опора златна,
набързо лани се помина.
Без скъпите илачи падна,
не свари следващата зима.
Ей тъй я свари новината –
със кърпения стар елек.
„Ще водят старци на водата,
голямата, дорде е пек.“
Какъв ти пек! Ноември иде.
В душата зимата вилнее,
но тръгна баба, за да види...
Морето да я види нея.
Е, да, видя я. И заплака.
Прибоят гръмко изруга.
Напсува наглия, глупака,
измислил плоската шега.
... Я, питай баба, да разкаже
за синия, огромен вир,
комата сух докато маже
със нищото... Горчив сеир...
© Алина Стоянова All rights reserved.
