Отвикнах да обичам, както някога,
докрай да се раздавам, в изнемога.
Любовта ми си отиде тихо с вятъра,
а сълзите ми превърнаха се в облак.
Пресъхнах, а чувствата ми изтрезняха.
Започнах на спомени да се събирам.
Наново раждах се в невинна плахост
и пак, от болка, неистово умирах.
Сега недей на прага ми пристъпва
след толкова години във мълчание.
Не те обичам! Не мога да съм същата.
От теб до мен в безвъзвратно разтояние.
© Сияна Георгиева All rights reserved.
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
