Бленувам те!

Какво ми става, помисля ли за теб, трептя?

Какво да правя, видя ли те и летя?

Видя ли очите ти дълбоки в тях потъвам мигом знай,

зърна ли усмивката ти блага на лицето - край!

А помисля ли в обятията ти да заспивам всяка нощ,

тялото ти да ме обгръща с нежна мощ...

Задушавам се и не мога дъх да си поема,

умирам бавно и не знам дали ще се съвзема…

Подай ръката си към мен, искам да ме гали,

докосни ме и нека всичко в мен да се запали.

Погледни ме пак с погледа искрящ,

заслепи ме и нека после съм незрящ.

Сърцето ми с пълна сила пак тупти,

ще се пръсне, не излезеш ли от него ти…

Кой го каза, че с един ли си за друг да мислиш е грешка?

Кой го мисли, не познава ли душата си човешка?

Не знае ли за онзи поглед дето прави всичко друго сиво?

И знае ли двама силно да обичат колко е красиво?

Всичко в мен гори за теб сега,

най-болезнено е сам, студено ми е през нощта...

Звездите и луната озаряват на леглото празната страна…

Идват за да ми напомнят колкото сам съм в този час,

искат да ми кажат невъзможно би било за нас…

И небето смръщено върху мен да се изсипе с цялата си мощ,

не ще преспи ме и ще мисля пак за теб цяла нощ…

И всички сили да се опитват да ме спрат,

пожара разразил се в мен не ще да потушат!