БЛИЗОСТ
Понеже е жена, дели безкрая, не се набива на очи в трамвая. ...
Стои на крак и сякаш разговаря с тъгата си, и от смъртта по-стара.
Работи в парк, разпитвана от нужда: трева да среше, цвете да събужда.
Да сложи на дъгата седемстишна - прелитнал цвят липа или от вишна.
И щом привърши земните задачи, по дюните на залезите крачи.
На прага все отпъжда преко сили на своя страх безногите камили.
И в рамка на прозорец тъмносиня окачва образ тя като картина.
Фенер отсреща плахичко намига, но клюмва нейната глава над книга.
Виси на страница една и съща: изгубеният син не се завръща.
С пари от него нощ и ден отмята. До Бог по-близо. Или до земята.