Болеше мамо
БОЛЕШЕ, МАМО!
Съвсем на прага тъмен на смъртта,
душата ми от мен като отлита,
полейте пред нозете ѝ вода,
дарете я със детската ми риза!
Тя може би тогава ще се спре
и може в този миг да стане чудо:
смъртта да ме превърне пак в дете -
красивото, разрошено и лудо…
Да ме закичи с мъничко небе
и от върбата да откъсне клонче.
Какво е смърт без детски колене,
притиснали от вейка буйно конче?…
Какво е път, нахалост извървян?
И дните дето сипват ти горчилка…
Една любов не стига да си сам,
една любов до тук не струва нищо.
Аз толкова любови изживях
и никога до днес не бях обичан!
Когато се превърна в шепа прах,
ще влизам на любимите в очите.
Солено там от горестна сълза
в потайните им мисли ще възкръсвам
и ще чернее кротко над пръстта
на моята нетленност кръста!
Животът ми е вече извървян,
угасва обеднелият ми пламък…
Ти под главата ми подлагаш длан…
Да знаеш само как болеше, мамо!
Емил Стоянов
© Емил Стоянов All rights reserved.
