Болеше мамо
БОЛЕШЕ, МАМО!
Съвсем на прага тъмен на смъртта,
душата ми от мен като отлита,
полейте пред нозете ѝ вода,
дарете я със детската ми риза!
Тя може би тогава ще се спре
и може в този миг да стане чудо:
смъртта да ме превърне пак в дете -
красивото, разрошено и лудо…
Да ме закичи с мъничко небе
и от върбата да откъсне клонче.
Какво е смърт без детски колене,
притиснали от вейка буйно конче?…
Какво е път, нахалост извървян?
И дните дето сипват ти горчилка…
Една любов не стига да си сам,
една любов до тук не струва нищо.
Аз толкова любови изживях
и никога до днес не бях обичан!
Когато се превърна в шепа прах,
ще влизам на любимите в очите.
Солено там от горестна сълза
в потайните им мисли ще възкръсвам
и ще чернее кротко над пръстта
на моята нетленност кръста!
Животът ми е вече извървян,
угасва обеднелият ми пламък…
Ти под главата ми подлагаш длан…
Да знаеш само как болеше, мамо!
Емил Стоянов
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Емил Стоянов Всички права запазени
