Замахвам с ласо,

с въже, изплетено от погледи

от някога влюбени очи.

Искам да хвана времето,

да го спра за миг,

да се усмихна.

Но морето се блъска лудо отново

в бреговете на мълчанието

и няма следи вече –

нито от изказаното, нито от премълчаното.

Времето не трае,

а с него си отиват и раят, и адът.

Изгубва се нещо,

ново след него идва – кадър след кадър...

Гларусите летят в небето

като бели изгубени надежди,

а дните ми са раздробени на секунди

като безкрайния пясък,

сред който се губя...