Бреговете на мълчанието
Замахвам с ласо,
с въже, изплетено от погледи
от някога влюбени очи.
Искам да хвана времето,
да го спра за миг,
да се усмихна.
Но морето се блъска лудо отново
в бреговете на мълчанието
и няма следи вече –
нито от изказаното, нито от премълчаното.
Времето не трае,
а с него си отиват и раят, и адът.
Изгубва се нещо,
ново след него идва – кадър след кадър...
Гларусите летят в небето
като бели изгубени надежди,
а дните ми са раздробени на секунди
като безкрайния пясък,
сред който се губя...
© Петя All rights reserved.
