Буря
Вълните се разбиваха в скалата.
Венците им се пенеха от гняв.
Времето поглъщаше мъглата
от злобата, строшена между тях.
Месецът, от гледката посърнал,
жълтееше зад облачни талази,
искаше звездите да прегърне,
от бурята страха им да опази.
Лаеха студено ветровете
и с ноктите си дращеха скалата.
Разсърдено се мяташе морето
и блъскаше гнева си в тишината.
Заплитаха се мрежите в таляна
и пълнеха очите с водорасли.
Бурята размахваше закани.
Светкавици се смееха двугласни.
Скалата бе гранитно мълчалива.
Блестеше мокра нейната снага.
Ако на бури беше податлива,
тя щеше да е символ на страха.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
