Бяла нощ
Късните влакове пристигат на мръкване.
Гарите са празни от толкова чакане.
Вяра пътува в купето – престъпница,
без скучен билет… и с куфар разплакан…
Няколко погледа - тъжни семафори,
смеем се колкото да скрием сълзите си.
Животът е някаква тъжна метафора –
странен и болен във чувствата скитник.
Да се присмеем на страховете с илюзии -
имало луди - до сто се обичали…
И двамата сме преживели вкуса на бурите
в трюма на давещо с думи обричане.
Ще те поканя на бутилка съмнения,
aко напием с очи този наш късмет лош,
ще захвърлим във огъня чуждите мнения –
в уморена от толкова истини бяла нощ.
© Михаил Цветански All rights reserved.
