Черно небе
Небето крещи,
земята гори.
Дъжд от бомби вали,
черни, черни скали.
Пепел и сажди навред,
мрак и огън,
преплитат се с гняв.
Къде е дъждът,
в този ад пепеляв?
Фигури неясни,
фигури страшни,
тичат през мрака напред.
Орли злокобни,
орли от стомана,
кръстосват небето навред.
Фигури черни,
сенки ужасни.
Безпощадно вървят и крещят със своя огнен език.
Със своя огнен език,
със светлината злокобна,
раздират тъмата на мрака.
Но ето противник,
ето защита.
Ето ме там,
моята пушка,
крещи със свойте куршуми.
Ето ги там,
мойте пушки,
крещят със свойте куршуми.
Ето ни тук.
Ето ни пред тях.
Ето защита.
Ето и смърт.
Дуло огромно,
дуло разярено.
Крещи към небето със гняв.
Дула огромни,
дула разярени.
Обсипват небето със смърт.
Мрат орлите метални,
Пукат се сенките мрачни.
Изгарят пушките шумни...
Гаснат езици злокобни.
Замлъкват оръдия злобни...
Няма го дъждът от бомби...
Ето ме тук,
ето ме там
сам.
Небето мълчи,
земята гори и
пламъкът тлее.
Трупове навред,
отломки навред.
Тичат около мене войниците.
Тичат край мене живите.
Свърши се вече,
но кой спечели?
Смазан е врагът,
но разтопени са пушките,
държащи ги овъглени ръце.
Аз съм тук сам,
войник,
но кой спечели?
Какво спечели?
Поглждам нагоре,
към това черно небе.
Денят изгрява,
за да огрее,
ясно,
да види,
смъртта.© Пресиян Пенчев All rights reserved.
