Чернови върху пясъка
ЧЕРНОВИ ВЪРХУ ПЯСЪКА
Светът по здрач е много син.
(Метафора навярно е това.)
Притискам уморената глава
до моя непораснал син.
Той доверчиво спи у мен
и – както е обикновено –
вали дъждът – капчукът стене,
и паякът плете – блажен.
За всяко земно тържество
съм благодарно ням свидетел –
светликът в лумналото цвете,
дъхавото юлско пиршество,
пчелицата, водата и просото
и за вкуса на хляба и живота.
***
Нима човек живее за пари,
когато си отиде, де ги носи?
Осъмвам често в купища въпроси –
до първите припламнали зори.
Купуват ли се здраве и любов,
приятел и дете, и дом за двама?
На този свят по-страшно няма,
ако загубиш вярата си в Бог.
Защото – спрял пред райската врата,
ще разбереш, че празни са ръцете,
но няма път към тленното назад.
Тъй бързо ще преминеш през света.
Животът ти, дордето го усетиш,
невидимо и тихо е изтлял.
***
Болят ме коленете нощем.
Сякаш някой в менгеме ги стиска.
Но жива съм – дотолкова, че искам
да бродя из полята още.
Не се отказвам, болко моя,
причини нямам никак – да те мразя,
чрез тебе щом успявам да опазя –
духа, страстта, дори покоя.
За миг отпуснеш ли си пипалата,
олеква ми така, че светлината
през мен минава – мека и ефирна.
Ще дойде ден да станеш непозната.
Като мушици в есенна позлата
нечуто ще се пръснеш из Всемира.
© Валентина Йотова All rights reserved.
