Човек да съм май поначало е грях
Как строго ме гледаш иззад очилата!
Какво пак съм сгафила, татко Живот?
Нима те учудва, когато децата
копират бащите си, ход подир ход?
На глад ме научи — в ума и в стомаха,
на кучешки студ. И на болка до кост.
На твоите гени дължа, че се смахнах.
На твоите грешки — че нося на злост.
Та колко лъжи и изкусни рокади
накуп преподаде ми — цял милион...
Как сам да се пържиш в измислени клади,
а после да жънеш трофеи с поклон.
Без капка боязън да вършиш грабежи
с откраднати ножове... Ах, че клише!
Не зная защо чак така ми се ежиш —
та аз съм ти просто добро протеже.
Едната си дреха дори ми хариза.
Е, да, от коприва. И с бели конци
съшита изглеждаше. Дълго я гризах —
и с яд, и със зъби. И с голи венци.
Но въпреки всичко ръка ти целувам.
Знам Прошка отмина. А аз закъснях.
Живот да си явно прескъпо ти струва.
Човек да съм май поначало е грях.
Наместваш стъклата, добре да се вижда
душата, която успях да вгорча.
Не бой се. Килии сама си иззиждам.
Напъхвам се вътре и гълтам ключа.
Неловко ти стана, та вече ме пъдиш?
Сама ще се махна от взора ти строг.
Ще бързам, че чакат ме много присъди —
от теб, от звездите... И даже от Бог.
Но, моля, недей ми вменява участие
в пладнешки обири с чужда кама.
То взел е и Юда светото причастие,
но с него едва ли измил е срама.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
