Човекът на скалата
Сега съм стъпил на скалата,
избива ме на лудост и крещя,
затръшнах на деня вратата,
проклинам мрака и нощта.
И лутам се безумен между ден и нощ,
зората ме обсипва с ласки,
но ласките притискат с дива мощ
и хилят се с намръщени гримаси.
Клокочи гейзерът на канарата
до края на погубената нощ,
сега съм стъпил на скалата,
изправен като индиански вожд.
Парче по парче отломки събирам,
душевни видения, скрити мечти,
развихрени мисли до болка раздирам
и мислите странно в безреда трептят.
Сега съм стъпил на скалата
в шепата си стиснал пръст,
изгубен някога в мъглата,
намерих сребърния кръст.
Сега съм стъпил на скалата,
обвит във парите на гейзера горещ,
извличам силата на канарата,
жарава ставам на гореща пещ.
Посрещнал деня, нощта и зората,
факел запалил в безлюдните степи,
човекът стъпил на скалата,
разравя жарта изпод студената пепел.
© Димитър Станчев All rights reserved.
