Цигулков плач...
Едва ли празникът ще е усмихнат тази вечер,
когато блясъците по елхата са сълзи от спомени,
когато вятърът играе с тебе нейде надалече,
а мислите ми пак ридаят върху некроложни помени…
Едва ли устните ми ще са все тъй розови,
щом тегнат по следите им кървящи искания,
щом плахите мечти в очите ми не търсят отзиви,
открили по скалите голи само лицемерни плискания…
Едва ли свещите и пламъкът в огнището ще топлят
като майчин поглед, който се разнежва в тишината,
щом есенните радости проточено минорно капят,
красейки с ледени пердета изгрева на самотата…
Едва ли аз ще се отправя към звездите, падащи от свода,
за да протегна своите ръце към голите планински дрянове,
щом празнината в мен отеква, като ехо, дращещо по пода,
а цигулката ми плаче за отминалите, покосени блянове…
© Симона Гълъбова All rights reserved.
