Да говорят поетите!
Как да ви кажа?!
Някак не ми идват думите.
И за какво да пиша?
За ненужните триумфи?!
Кой поет не е писал поне веднъж за душата си?
За Рая. За Ада. За Бог. И за вярата.
Кой не се е прекланял пред духа на Всевишния?
Кой поет не скривал сълзите си в листите?!
Кой поет не разплаквал е някого?
Признайте си, горели сте всичките!
И за нещастия и за проклетите щастия.
И за усмивката мнима на тъмното, чистата.
И любовта хиляди пъти сте съдили!
Тя пък крадла била. Върла убийца!
И магьосница, вещица. Вечница.
Любов, раждала олтари единствени!
А ангели любят се в моите сънища.
За грехове ми омръзна да пиша.
Нали и вие за греховете сте писали?!
Родени в безсънните нощи, измислени.
Луната забравих! Простете ми.
Дива е!
Моята нощна омайна богиня.
Милиони пъти падах в краката й!
За сън я молех! За грам милостиня!
Ами смъртта?! Какво толкова мъчи ви?
Смърт като смърт. Но тъгата ни трогва.
Чак до болка прерязва ни вените с истини.
Смърт като смърт... Банална каторга.
...
Как да ви кажа?!
Изтърках се. Рано е.
Някак не ми идват думите.
И за какво да пиша. Твърде къс е животът ми.
Ще замълча по-добре.
Да говорят поетите!
© Йоанна Маринова All rights reserved.
