Да поговорим
Налей ми питие. Да поговорим
за пъстрото хвърчило на деня.
И нека през големия прозорец,
в душите мрачни блесне светлина.
Каква война, животе, ми оплете
и ме отпрати в чужди дом да спя?
Посях не бурени, а нежно цвете.
Обаче днеска страхове бера.
Осъдих свойта собствена природа,
душата си обрекох на печал.
Живея в Рай, а всичко в мен е огън
и чистотата лепне като кал.
С годините очите ме предават.
Ръцете ми изтръпват, не държат.
Обръщам се назад - следи остават.
Навярно те душата ми крепят.
Не се сърди, животе огорчени.
Сънят ми все в България лети.
С райско вино пълня свойте вени,
за да повърна адските сълзи.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
