Да помълчиме само
Дойдох. Отдавна не бях се прибирала.
Навалял е снегът във косите ти, мамо.
Труден и тъжен сезонът на зимата
днес попрегърбил е малко твоето рамо.
Небето отново се вглежда в очите ти,
а слънцето в тях така не замръкна.
Ръцете, мамо, треперят от истини.
Не скривай сълзите, когато се връщам.
Помня до болка всеки ъгъл на стаите,
виждам малко момиче с русички плитки.
Дълго ме нямаше. Ще ме приемеш ли?
Другаде бях, но със всичко не свикнах.
Само исках да взема живота във шепи.
Имах пътища, където откривах света.
Погали ме, дойдох уморена и клета.
Трудно ми беше. Не плача, нямам сълза.
Оставих я, когато бродих по пътеката.
По сушаво толкова много от мен се изля.
Тези, които ме срещаха там, ми я взеха.
След тях много дълго време в мене боля.
Няма ги вече плитките, русите, мамо.
Косата ми бурна е. Много вятър я вя.
Тук съм. Да си помълчиме двете само.
Ранена съм. Трябва да си измълча греха.© Ани Монева All rights reserved.
