Да простиш
Самотна тишина по двора ходи,
наметната със черния си шал,
по улицата като призрак броди,
но не докосва вече прага бял.
До неотдавна в стаята ми спеше
и шепнеше, че от любов боли,
душата ми разплакана кълнеше,
за нея капка милост не откри.
Но утрото открехна ми вратата,
помилваха ме слънчеви лъчи
и песента - на славеи крилата,
издигна ме във нови висини.
Отново бях свободна като птица,
отново бях и огън, и вода,
отново бях горещата зеница,
готова да открие любовта!
Защото тя понякога ранява
и цяла нощ от болката не спиш,
но чувствата, с които те дарява,
те карат всичко друго да простиш!
© Евгения Георгиева All rights reserved.
