Да струваш повече от майка си...
Булевардно те познавам
от утробата на майка си,
когато всичко беше синьо
и разлято.
Надничам с теб,
в очите на децата ти,
за да разбера дали го
имат - щастието.
(а беше ми добре, преди,
когато зимата си ходех боса,
сламена)
Прекъснатите жици телеграфни
са по-сами от мен на тръгване,
а ако бях с криле,
дали ще можех да достигна
рая?!
И аз бягах като теб (дете)
от дупките в стените -
следи на "силната любов".
И всеки петък
ковях по себе си
тринайсет кръста -
от бащината обич,
многолика,
разкъсвах тишината
в избелялост.
А силния му смях
любовно ми напомняше:
"Повярвай, мила моя,
след време
ще струваш повече от майка си ..." -
и после хвърляше в лицето ми
цената.
Не вярвам,
че времето лекува
спомени.
Не мразя майка си.
Не я обичам -
жената,
която ме остави пред вратата
на първия си сводник
с бележка:
"Тя е твоя"...
и токчета, които си отиват бързо,
безвъзвратно.
Не давам прошки,
тях Господ дава ги
и пак той ми подари
въжето,
с което ги обесих -
всички петъци.
(По погледа разбрах,
че вече не болят,очите.)
А беше вечер, булевардно евтина
във стария квартал
и улиците, странно сухи,
попиха ме в паветата,
а майка ми потракваше по тротоара.
© Киара All rights reserved.
