Да съм меко одеяло
Не мога да съм меко одеяло
и с мен да те завия във съня ти.
Снагата ти да стопля отмаляла
във мрака отморяващо безплътен.
Защо ли под луната и звездите
душите ни премръзват незавити?...
А искам да съм меко одеяло
и с мен да те завия във съня ти.
Широките си дипли разпиляло,
по теб да се разстеля, да заглъхна.
Защо са ми земята и небето,
щом с тях не ще ти стопля раменете?...
Но ето, че съм меко одеяло
и с мене те завивам във съня ти:
от мислите ми топло покривало
се спуска върху теб да те загърне.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
