Да укротиш в мене стихиите
Да укротиш в мене
стихиите
Вятърна съм.
Без път,
без цел и посока...
Отвънка съм сива.
Нося грохот
на скални масиви.
А вътре в мене –
в дълбокото –
слънцето пàри
с южен дъх на
морскосиньото
във кръвта ми.
Разбра ли?
Вятърна съм.
Пепел и дъжд
нося.
Гола съм. Боса
газя в облаци
буреносни.
Прошепнати мълнии
те зоват.
В морав цвят
се разтварят
цъфнали клади
убийствени.
А ти... разбра ли...
моите истини?
Вятърна съм.
Цветни безсъници
ще ти пратя.
С дъгата.
Ще ти дам
Нищото.
Другото е излишно.
Няма студ да има
през зимата.
В летен бриз
ще изгаряш,
замръзвайки...
Разбра ли, любими?...
Вятърна съм.
От лунни лъчи сплетù ми
юзди.
Улови ме!
Укроти звездите
в косите ми.
Не мисли. „Днес” е.
Няма „Утре” и „Вчера”.
С теб ще пребродим и Юга,
и Севера. Ще блести
в залезните ни длани
бяла вечерница...
Твоя съм,
не разбра ли?...
Вятърна...
Искаща пълноструйна
любов.
Давам живот
и на двама ни.
Давам ти сили.
Призовù ме!
Полунощна ще дойда
в деня ти.
Покорих ти се –
да укротиш
в мене стихиите...
Стига ли ти да знаеш,
любими,
че само с тебе
съм истински жива...
http://www.vbox7.com/play:87a21897
© Елмира Митева All rights reserved.
