Да усетиш, че си жив...
Сто дни валя. Подгизнаха полята.
На асфалта по неписан обичай
слънце, нарисуваха децата.
Да вземе да изгрей накрай,
та... да продължи играта.
Но, не би! Облаците все сърдити,
отнасяха на всички ругатните.
А слънцето лишено от сълзи,
облаците щипеше до синини
и трепереше, заради белята...
Трепереше от страх и от вина...
За самотата си другите наказа...
Но видяло по детските лица тъга,
по-малка болката му... Не престана.
Излезе пред света, ухаещо на рана...
Асфалта отново заблестя.
В миг се върнаха децата...
,,Казах ти, върши чудеса,
нарисуваното слънце по средата,,
Тъжно беше, и усмихна се едва...
Простено беше му за малката беля...
Да направиш в болката си, някого щастлив
е да усетиш пак , за малко, че си жив...
© Анахид Демирова All rights reserved.
