Дали ще дочуят орехите?
Притихнало е всичко, както в рая –
обгърнато в прегръдка от нощта...
Високо – ярките звезди, по обичая,
пулсират в ритуал с възпълната луна.
Вървя сред чернозема и си пея,
но всъщност тананикам под носа –
калта полепнала по мен благоговея,
пропита с мириса на влажната земя.
Денят ще си отдъхне в угарите,
ще се наспи под есенния скреж –
до утрото, когато плуговете
ще го разбудят, плъзгайки лемеж.
А вятърът ще разпилей косите ми,
тъй оредели – с времето във крак…
Дали ще се завърнат градски жители,
пред портите на бащиния праг?
Дали от бедността в душите им,
ще се смразят огнищата им родни
или ще ги приемат, хлипащи,
като несретници, за битки непригодни?
Дали, те, мъдростта на орехите
от техните дворове, ще дочуят –
че няма никак щастие в доспехите,
когато са фалшиви и те брулят.
Че бедният на вид, понякога,
е по-богат от всяко имане,
ако в шептящите асми под стряхата,
заветно къта свойто минало.
© Бостан Бостанджиев All rights reserved.
