Дете
на Галина 999
Не ме запитвай никога дали
все още хващам рими и ги пускам.
В стиха ми често маргарит вали,
а вдън сърцето люшвам стръмни чувства.
Но аз от чест съвсем не бях лишен
и срещах твойте призраци и гости.
Ту пратеник на слънцето. Ту шерп,
привикнал с чужди празници да пости.
И трудно ще повярвам, че не е
написана съдбата ми със въглен.
Оставих тухла или две, поне
в стената на плача нощес. И млъквам.
И нека друг венци да ти плете
в косите, да ти шепне тихо басни.
Приятелството често е дете,
което и не мисли да порасне...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
