Дим
Отиде си. С миража ми за слънце
през клепките на някакъв акорд.
А тишината глуха, като зрънце,
търкулна се в душевния ми двор.
Покълна репетиция по памет
на рано издълбани кухини.
Прибрах си раните на завет,
очите и предишните вини.
Изтрих теоретично самотата
от римите в ленивия ни край.
От болките си станах по-богата
и знаех, че септември не е май.
Разполовено, времето изпроси
китарите по тесния ни бряг…
До болка прегорелите въпроси
се счупиха в предпролетния сняг…
Отиде си. Цигулките ми вляво
отпиха своеволие. А ти
изстина като камък. Но оставаш
във вените ми тънки да димиш...
© Геновева Христова All rights reserved.
