Дневникът на един млад беладжия - 25
Знаех аз, че тази вечер е последна.
И дори не исках снощи да си легна.
Мислех си, че с радост мама ще прегърна
и че вкъщи вече трябва да се върна.
Виждах се за лятото как щастлив разказвам
на тайфата в блока и дори нагазвам
в детската измислица, да е по-красиво.
Как превръщам в шарено всичко, що е сиво,
та да има винаги вкус на приключение.
Нямах абсолютно никакво съмнение,
че с очи невярващи ще ме гледат всички.
Има ли във блока ни друг, доил козичка,
пускал на поляната трепкащо хвърчило
или свой приятел той във куче мило
с първата им среща да открие? Няма!
Но ме притеснява и една голяма
болка за жената, станала ми баба.
Тя е вече стара, болна е и слаба!
Как ще я оставим тука пак самичка?
Много ще тъгува, туй го знаят всички,
а се примиряват, нищо не променят.
Искам с нас да дойде, но не питат мене.
В раницата всичко вече съм си сложил.
Аз и Вежен взел бих в блока, ако може,
затова съм кисел, даже начумерен.
Със шегичка чичо Ваньо ме замеря:
- Ако искаш, тебе тук да те оставим,
но решавай бързо, Мите, че се бавим!
Баба Койна слага някакви буркани.
- Тези ги белязах аз, че са от лани.
Трябва, Мери, първо тях да изядете.
Баницата тук е. После като спрете
нейде за почивка, да си хапнат всички.
А пък тука в тази глинена паничка
сложила съм мляко, квасено от снощи.
В кошницата има ябълки и още
орехи, събрани днеска под дървото.
Тях ги дръж на слънце, млечни са защото.
А в това бидонче сложих ви туршия.
Тука във багажника аз ще го завия.
Мери суети се с нея над багажа.
- Дъщеря ми, лельо, сигурно ще каже:
към града изнесла си цялата и къща!
- Знам, че благодатът тука ще се връща!
Зимнина за всички правихме на двора.
Близки сме, роднини, не далечни хора! -
баба Койна казва със усмивка блага.
- Сложихме ли всичко? Хайде, Мери, стягай се! -
чичо Ваньо кани я вече да побърза.
- Тук в това вързопче билки съм ви вързала -
втората ми баба тях на мене дава.
Вежен до колата като страж застава.
Знам, че ще ни чака после да се върнем
и едно момченце русо пак да зърне.
Махам зад стъклото и сълзи преглъщам.
- Бабо, обещавам ти тука да се връщам! -
тихичко прошепвам с билките в ръцете.
Мери мълчаливо си държи сърцето,
сигурно готова също да заплаче.
- Виждам в огледалото - моето юначе
свито е във ъгъла и е натъжено.
Дай една усмивка, момко, ти на мене! -
чичо разведрява тежките ми мисли.
Той е с нас! Усмихвам се аз и без да искам
пак мечтите литват, но в посока друга -
как на мен ще стане дядо, а съпруга
Мери ще му бъде! Ако е съгласна.
Комбито отбива той след малко вдясно
и една полянка в храстите намира.
Баба ми се чуди той защо ли спира,
ала чичо вади баницата с мляко.
- Хайде да закусваме! Зад завоя пряко
все надолу вече пътят се извива.
Тука на върха сме, гледката красива!
Въздухът кристален апетит отваря.
Аз парче си вземам, без да разговарям,
нито с чичо Ваньо, нито с баба Мери.
- Виж отсреща, Мите, дето се катери,
за да оправдае име, рунтавелка.
Точен навигатор има си - къделка!
- Катерици само в планина ли има?
И къде живеят те във люта зима?
(Искаш ли да знаеш нещо - чичо питай!)
Комбито зелено пак напред полита
и ни води тримата във града при мама.
Как ще се зарадва да я гушна само!
Следва:.....
© Мария Панайотова All rights reserved.
