Дневникът на един млад беладжия - 7
Слънцето наднича вече зад баира.
Мъж с каскет измачкан комбито си спира.
Портата отваря, влиза смело в двора.
- Тук съм, бабо Койне! Ехоооо! Где сте хора?
Вежен изръмжава, зъби му показва.
Гостът в територия чужда е нагазил.
- Мирен стой, ти казвам! - Мери се провиква.
Кучето в очите бабини надниква
и, опашка свило, търси сянка близка.
- Мите, ето, сине, тъничката ризка!
Баба ме съблича, друга дрешка дава.
После олелия някаква настава.
Всеки, грабнал диня, нещо си говори.
- Ще ги събереш ли? Май ще я озорим
твоята количка много днес, Иване!
- Няма нищо, стрино Койне, да и стане!
Ха! Изглежда всички тук са си роднини!
Качваме се с Мери най-отзад, до дините,
а пък баба Койна сяда до шофьора.
- Вече сте готови, тръгвам, мили хора!
Пътят е със дупки, комбито подскача.
С две ръце съм само! Иде ми да плача!
Ту една, ту друга диня аз подпирам.
Става равен пътят и колата спира.
- Моята сергия днес ви преотстъпвам -
чичо Ваньо бърза баба да опъти.
И започва всяка диня да подрежда.
Бърше я старатело, тъй че да изглежда
тя като красавица, кривото да скрие.
Като него правим после всички ние.
- Колко ги продавате?- някой пита вече.
- Петдесет стотинки! Евтини, човече! -
баба му отвръща и кантара слага.
- Можем да я пробваме, както му приляга.
Искаш ли прозорче тука да направя?
И един триъгълник баба с ножа реже.
- Виждаш ли - узряла е, с черни семки, свежа!
Тази баба Мери тъй ме изненада!
Сякаш че продава дини тя от млада.
Баба Койна тихичко си седи зад нея.
С някакво ветрило лекичко си вее
и блестят очите и. Значи е доволна!
Но от купа бутам диня аз неволно
и след нея няколко падат на земята.
- Пак ли ти, момченце! Митето-белята!
Мери разгневена счупените сбира.
- Не кори детето! Стига се нервира!
Дини има още, той ни е едничък!
Не е беладжия, много е добричък!
Сълзите потичат без да съм ги канил.
Мери е безмилостна и, ухото хванала,
дърпа ме на столчето плачейки да седна.
- Никакви белички! Туй да е последна!
Дините подрежда и с яда си свиква.
Хората минават, Мери се провиква:
- Сладки са и вкусни! Много тънкокори!
Почват да се спират вече нови хора.
Слагат във торбите и за час ли, два ли
дините ни свършват, всички сме продали
Баба Койна пита: - Мите, огладня ли?
Сигурно обичаш питка със кебапче!
Я, иди на купиш там отсреща, бабче!
От сълзите вече няма и следичка.
Аз прегръщам тази баба най-добричка,
а след малко весел и с обяд се връщам.
Всички сме доволни, взел съм и за вкъщи.
Баба се обажда пак на чичо Ваньо.
И след пет минути чака ни застанал
в края на пазара с комбито зелено.
- Вече няма стока и е забранено
да докара тука той пред нас колата.
Нека да раздвижим малко и краката.
Качваме се ние пак отзад със Мери.
Още е сърдита, устната трепери,
а не ще ръката ми и за миг да пусне.
(Жал ми е за дините, бяха много вкусни!)
Влизаме във селото, Вежен ни посреща.
- Дай му две кебапчета! - баба ми нарежда.
- Все от теб сърцето, Митенце, ме стяга!
- Аз не съм виновен! Динята избяга...
Следва:.....
© Мария Панайотова All rights reserved.
