Дневникът на един млад беладжия - 9
Мери днес полива всичко сято в двора.
Бръмнал е отрано в тъмно хидрофора
и не ме оставя даже на шегичка
да си поиграя със съня на жмичка.
Къси панталонки бързо си обувам,
баба Койна с обич сънено целувам
и навън излизам да потърся Мери.
Сигурно зад къщи аз ще я намеря.
Вадите оправя с хубав бряг да бъдат.
Ей сега ще кресне и ще ме изпъди.
Спрял съм под дървото, за да не и преча.
Изведнъж се стреснах баба като рече:
- Мите, я подай ми връзки от торбата!
Клонките да вържа аз на три домата.
Спускам се веднага аз да и помогна.
Вадата прескачам, ала как да смогна.
И калта полепва хлъзгаво-примамна.
Падам... Чупя корен! И изглеждам срамно
пльоснал във водата чистите си дрешки.
- Ох, човек не знае плач или пък смешки,
внуче непослушно, с теб да изживява!
(Ето, мойта Мери вече вдига врява!)
- Дай ръката, Мите - баба Койна тича.
- Хайде, сине, други дрешки ти обличай.
Баба ми не млъква ядно да пустосва.
Аз не чувам всичко. Знам, че е ядосана,
но опитва видимо своя гняв да скрие.
Почвам да треперя, че ще ме набие...
и със баба Койна вкъщи се прибирам.
- Пак е разлютена, но не я разбирам.
Сякаш че и пречат винаги децата! -
чуди се на Мери баба. (Най-добрата!)
В кухнята мирише пак на нещо вкусно.
Вежен до вратата чака да се впусне
и едно мекиче първи да излапа.
- Не, не са за тебе! Ти изми ли лапи? -
питам шеговито, преоблечен вече.
Погледът му тъжен сякаш тъй ми рече:
"Само миризмата кой ли ще нахрани?
Дай ми две мекички! Има, ще останат."
Почвам да броя и - вярно, тъй излиза!
Мушвам две ухаещи в джобчето на ризата
и със тях навънка аз се разпореждам.
Леле че гладник ееее! За секунди Вежен,
докато му хвърля и със скок лови ги.
Мери пак започва: - Стига, Мите! Стига!
(Пак ли ще се хване, сякаш е на сцена,
за сърцето баба?) Идва разлютена.
Аз се скривам вътре, тихичко присядам.
Може ли на внучето баба да дотяга?
Питам ви уплашен, даже се срамувам.
Нищо, че мълчите. Аз си боледувам.
Казват, че обичат бабите децата.
А при нас надолу сякаш със главата
всичко се обръща против правилата.
Хапвам символично, сякаш протестирам.
Старата си баба после аз намирам,
за да и напомня, че е обещала
да ме води тя до къща нова, бяла
със басейн на двора и чадър квадратен.
- Щом съм обещала, Мите - обезателно!
Тръгваме, детенце! Имаш ли гащета,
шорти или бански? - Имам, на райета!
- Хайде, облечи ги, сине, приготви се!
Баба Мери гледа, сякаш че я втриса.
После със приятели нови си играя.
Даже имената им още аз не зная,
но така е весело и така е шумно!
Викаме лудешки, щом като цамбурнем
някой зад гърба му. Смешна изненада!
- Радвайте се, Мите, но да не пострада
никой! Обещай ми! - иска баба Койна.
- Обещавам, бабо, ти бъди спокойна!
И след час гърбът ми вече червенее.
- Трябва да си тръгваме! Повече не смея
слънце да те жари! - баба ме облича.
Тръгваме към вкъщи. Покрай нея тичам
и когато Мери вижда ме на двора
с две ръце на кръста, портата отворила,
скача върху мене, пита ме високо:
- Имаше ли други? Беше ли дълбоко?
Баба Койна смело влиза във атака:
- Успокой се, Мери! Всичко при Митака
зорко контролирах. Аз го наблюдавах.
Че не съм детенце само дето страдах!
Следва:......
.
© Мария Панайотова All rights reserved.
