Дневникът на (НЕ!)беладжията - 13
Няколко дни все вали, а във сряда
края на тази почивка се пада.
Имахме план и до хижа Алеко
с Таня да идем, че не е далеко
и се ядосвам на лошото време.
Дядо с колата си щеше да вземе
двама ни. (Още не съм я представил.)
Мери дори ме упреква, че бавя
с мойта изгора да я запозная.
В речника търсех на думата смисъла.
Знаят я някои без да описвам.
В песни любовни използва се често.
Исках да кажа на баба, че текстът
с нашата връзка за мен не съвпада,
но се отказах. Почти е награда,
тя че момичето мое приема.
Кой би се радвал да има проблеми?
Слушах прогноза - мъглите са в ниското.
По върховете - със слънце! И искам
дядо, все пак, да ни води на Витоша.
Там се топят снеговете и киша
сигурно има, но въздухът чист е.
Докато мисля дали да го питам,
той ми звъни: - Чух, оправя се времето.
Искаш ли утре от вас да ви взема?
- Искам, разбира се! - скачам възторжено,
с радост разбрал - планината възможна е!
Мама до късно във кухнята шета
и майстори. Дори стана във пет и
в раница сложи тя куп вкусотии
да не гладуваме - в две-три кутии.
После за работа тръгна. А Таня
долу пред входа посрещнах. Засмяна
беше дори и при срещата с дядо.
Мери, "изгората" моя видяла,
също разбрах, че доволна е вече.
- Хайде, дечица! - подканящо рече
и във колата ни сложи багажа.
Аз побеснях, неуспял да ѝ кажа,
че ме излага със свойто "дечица"!
Сякаш от малкия Митко ръчица
иска детенцето да конвоира
Вече пораснах, не го ли разбира?
Таня се сгуши в колата смутена.
В няколко погледа с мен споделени,
аз неудобството нейно почувствах,
но на мечти се отдадох. Предчувствах
колко щастлив ще съм с мойто момиче.
Комбито сякаш и то се затича
бързо до хижата да ни закара.
Дядо понесъл е даже китара?
- Снощи запазил съм, Мите, две стаи! -
казва ми той. Аз, учуден, си трая
и не задавам въпроси излишни.
Но любопитство гори ме и скришно
все ме човърка: "Те с нас ли ще бъдат?
Трябваше с него това да обсъдя."
Мери е с клин и със розова шапка.
Вече на възраст, но дама отракана.
Влиза с походка наперена в хижата.
Аз - мълчаливо след нея, загрижен.
Стаи съседни ни чакат запазени.
- Ти ще си с дядо си, аз ще съм с Таня! -
тя ми нарежда без право на вето.
Кой ще оспорва решение взето?
Аз демонстрирам ѝ собствено мнение,
но ме прекъсва тя: - Без възражения!
Поглед объркан ми хвърля момичето.
Баба усмихва се: - Двама да спите
още е рано, дори да мечтаете!
Таня ръкава ми дърпа да трая,
взема багажа и тръгва след Мери.
Аз пък след дядо вървя начумерен.
После се срещаме пред столовата.
- Бяхме до тука, деца, със колата! -
чувам как той недорасли изкарва ни.
Пак ще преглътна, защо да се караме.
- Тука познавам отлично пътеките.
Не е за ски, но ще вземеме щеките.
Първи помощник за всеки водач са.
Тръгвам след него. А Таничка крачи
с новите боти след стъпките мои.
Мери, поспряла след нас на завоя
нещо да снима, догонва ни бързо.
Вятър, каретата своя отвързал,
спуска се в пътя ни да ни догони.
Люшка премръзнали борови клони
и е готов да ни върне във хожата.
Ние, обаче, сме тук да се движим.
Следва:.....
:
© Мария Панайотова All rights reserved.
